Това казва режисьорът, сценарист и визуален артист Константин Божанов. В края на май тази година, актрисата от неговия филм „Безсрамните“ –  Анасуя Сенгупта, стана първата индийка, отличена в 77-годишната история на фестивала в Кан за екранното си изпълнение. 

Лентата бе част от селекцията „Особен поглед“ и разказва историята на две жени в Индия, които трябва да защитят любовта си. Докато едната бяга от полицията заради убийство, другата е обречена от своята майка да изкарва прехраната си с проституция. 

Преди „Безсрамните“ да се превърне в игрален филм, историята му е част от негова идея за документален такъв. Вдъхновен от четири реални сюжета в книгата „Девет живота: По следите на свещеното в съвременна Индия" на Уилям Далримпъл, преди 12 години режисьорът започва да снима документален проект. След поредица от трансформации на първоначалната идея се появява игралният „Безсрамните“. 

Това е вторият филм, с който Божанов е включен в селекцията на Кан след дебюта му в игралното кино с „Аве" от 2011 г. И в двата режисьорът избира за главните женски роли непрофесионални актриси, какъвто е случаят и с Анасуя Сенгупта, която допреди това се занимава със сценография за кинопродукции и за която филмът е първи опит пред камерата. 

В интервю в Бургас, където Константин Божанов бе част от основното жури в деветия Бургаски международен филмов фестивал, режисьорът разказа за номадския си начин на живот, трудностите да открие място, което да нарича дом, какво смята за компромисите в работата си, защо киното не е състезание по патриотизъм и кои са историите, които го вълнува да разкаже тепърва.  

В Бургас бяхте част от журито на деветия Бургаски международен филмов фестивал. Често ли влизате в тази роля и какво гледате, когато трябва да оцените даден филм?

- Селекцията на фестивала е впечатляваща. Показва колко различни аспекти присъстват в съвременното кино и колко разнообразен тип разкази и подходи към тях може да има. 

Опитвам се да ги погледна от гледната точка на зрителя, прилагайки, разбира се, някакви собствени критерии. Никога не изграждам мнението си на база това дали на мен нещо ми харесва или не, а по-скоро гледам дали една история функционира, на какво ниво ангажира. Няма как да се избегне субективната гледна точка и критериите, които човек прилага при оценяване на филми. 

По принцип, имам смесени чувства към всякакви форми на изкуства, които се вкарват в състезателна програма и се превръщат в един вид олимпийски игри. Разбирам обаче необходимостта от подобна оценка и насърчаването на определени усилия и резултати. 

Аз поне се опитвам, доколкото мога, лично да не участвам в тази гонитба и надпревара, която присъства във всякакви форми на изкуството. За себе си се опитвам основното, което получавам като творец – да е връзката с това, което правим, и личната ми необходимост да разказвам истории или визуално да рефлектирам на живота под една или друга форма.

Историите ли са причината да сте отдаден повече на киното, отколкото на визуалното изкуство, каквото от доста време не сте показвали?

- Нямаше как да продължа да се занимавам и с двете дисциплини, без да ги правя половинчато. В допълнение към това, в Ню Йорк имах студио за арт продукция, в което колкото и да се опитвах да се дистанцирам, ми беше трудно. Всяка една от тези професии изисква пълно отдаване. 

Може би вътрешна ми необходимост да разказвам истории и да рефлектирам на света е по-силна от необходимостта ми да се изразявам визуално. Ако трябва да съпоставя собствените си потребности, бих ги подредил по този начин. 

От първоначалната идея за документален филм и след това до превръщането на „Безсрамните“ в игрален, минават 12 години. Как човек остава толкова дълготрайно запленен от една история и как се поддържа желанието тя да бъде разказана?

- Това е като обсесия. Обсесиите често нямат практична логика. Аз практично се опитах да се откажа и освободя от този проект. Включително по време на подготовката, заради конфликти с френските ми продуценти на два пъти бях на ръба да си опаковам нещата и да си тръгна. 

В крайна сметка, съм доволен от решението си да продължа, но подобен род обсесии ми напомнят малко на хазарт. Играеш хазартна игра и вече толкова време си инвестирал и загубил, че единственият ти, и то илюзорен, шанс да излезеш от тази ситуация, е да спечелиш със следващата ръка. Шансовете за подобен развой обикновено са близо до нулата. Подобен род отношения са въпрос и на психология. Инвестираме в личните си връзки по същия начин. В един момент, започваме да преценяваме загуби и потенциални ползи в преносен смисъл. 

Затова и връзката ми с проекта е доста по-комплексна от обикновеното желание да разкажа историята. Някак всеки път, когато исках да се оттегля от нея, нещо ме връщаше обратно. Заглавието се смени многократно. Жанрът също. Извън този преход от документален в игрален, той се промени от драма в ноар трилър. Макар че не е толкова ясно определим жанрово, защото има елементи на драма, на трилър, на фантазия под формата на фрагментирани визии от бъдещето, което по-младата героиня има. 

В началото идеята беше за документален филм от четири различни истории, които нямаха директни допирни точки и които исках да противопоставя. Впоследствие, когато реших да стане игрален, филмът се състоеше от две паралелни истории, които също нямаха физически допирни точки. След това остана една, в която протагонистът е по-младата героиня и тя разказва историите в ретроспектива. После направих по-възрастната героиня протагониста, която да е по-активна в разказа и така наративът стана директен, а не в ретроспективи. Междувременно за тези 12 години аз направих още един филм, написах няколко сценария за себе си и за други режисьори. 

Актрисата в главната роля работи в напълно друга сфера и всъщност Вие я откривате за големия екран. Подобен опит имате и с „Аве“, когато откривате Анжела Недялкова. Превръща ли се в нещо като Ваша запазена марка да съчетавате професионални с непрофесионални актьори?

- Обикновено, кастингът ми отнема много време, защото, след сценария, за мен той е един от най-важните елементи. Обичам да смесвам професионални с непрофесионални актьори заради начина, по който играта на едните рефлектира върху другите. При непрофесионалните актьори има една непринуденост, която успокоява играта на професионалния актьор, а обратно - той пък с опита си в занаята успява да води и да дава опора. 

Какво се случва, когато трябва да правите компромиси с кастинга?

- Реалността винаги налага някакви компромиси и балансът е много деликатен. Често компромисите, сами по себе си, са малки, но, капка по капка, кофата прелива. Този баланс между компромис и безкомпромисна визия е изключително тънък. Смятам като свой негатив и като нещо, което искам да променя, че аз като режисьор съм прекалено отговорен към продукциите и доста често по тази причина правя компромиси със себе си. Затова в „Безсрамните“ беше чисто чудо как тази поредица от компромиси – някои малки, други големи - не унищожиха филма. Специално в този проект беше много деликатно. 

Въпреки всички трудности и ограниченото финансиране на филми у нас, много от българските режисьори, които имат международен успех, продължават да се борят със системата тук и предпочитат да работят с български екипи. Как стои при Вас този въпрос?
 
- Причините да се търси българско финансиране обикновено са основно две. Едната тръгва от историите, които се разказват и се развиват обикновено в българска реалност, заради което е логично да се работи с български екипи. Това е най-органичната форма да се създаде един такъв филм. От друга страна, когато идентитетът на един филм е български, не е задължително, но предполага мажоритарно финансиране от страната, от която е режисьорът, например. 

В случая с „Безсрамните“, в който липсва не просто български, а дори европейски елемент и историята се развива в Индия на хинди, той е по-скоро прецедент. Мажоритарното му финансиране е от Швейцария. Следващите по участие страни са Франция, Тайван, България и Индия. Делегираният продуцент беше от Франция и поради невъзможност да се мине през цензурния борд, който издава разрешителните за снимане на чужди продукции в Индия, както и поради ниския ни бюджет, преместихме продукцията в Непал. Ползвахме го като снимачна площадка, а не като локация в историята. 

Доколкото на мен ми е известно, извън „Безсрамните“, има още два подобни прецедента с миноритарно финансиране от България. Ако не се лъжа, Камен Калев има също филм с мажоритарно финансиране от Франция. Друг такъв е „Добрият шофьор“ на Тонислав Христов, на който бях съсценарист и който беше мажоритарно финансиран от Финландия. 

През годините живеете на различни места, последното от които Берлин. Къде се чувствате у дома си? 

- Берлин е може би седмият или осмият град в света, в който аз създавам дом през последните няколко години и единственото място, с което абсолютно не успях да се свържа културно. Потиска ме ужасно и отдавна трябваше да съм се махнал оттам, но намирах къде лични, къде професионални причини, а и покрай пандемията отлетяха няколко години там. Сумарно не прекарвам чак толкова време в него, но за момента принадлежностите ми са складирани в Берлин. 

Обмислям да се завърна в Ню Йорк, защото чувствах него като дом преди да направя този неуспешен експеримент с преместването в Берлин. Макар да не се задържах много и там, чувствах културна принадлежност, но впоследствие този номадски начин на живот придоби друг оттенък и започна доста да ме натоварва психически. Нямах усещане за място, на което да се завръщам. Затова пробвах и с къща в Португалия като опит за баланс между град и място, което да е по-изолирано. Много ми харесвам, но, определено, не мога да живея задълго там. Харесвам и Лисабон много, но заради езиковата бариера би било сложно да работя от него. 

Продължава ли да Ви е „емоционално трудно“ да пребивавате в България, както сте казвали преди?

- В последно време ми е по-лесно. Преди ми беше доста трудно, тъй като е мястото, където съм роден и това е езикът, който говоря, но едновременно с това усещах едно културно отчуждение, което много ме потискаше. Трябваше да чувствам морална принадлежност, а аз не я чувствах и в един момент просто престанах да я търся… 

За първи път имах срив на идентичността при преместването ми в Берлин, тъй като не успях да се асоциирам с мястото. Ню Йорк беше далеч не само физически, но и като фокус, затова усетих естествено нужда да се опитам да се впиша в културния живот и картина на България. Това също не се получи и още повече натегна това чувство в мен за липса на принадлежност и дори корени. Беше период, през който преминах и от който успях да изляза. 

Спомням си едно интервю с Хенри Милър, което гледах преди много години, в което той казва, че му е отнело 15 години, за да разбере, че никога няма да е французин и едновременно с това да разбере, че никога повече няма да е американец. Аз усещам себе си в едно подобно състояние. От една страна заради технологичния свят, в който живеем, границите се размиват. От друга, абсурдното е, че все повече се засилват националистичните тенденции навсякъде по света. 

В момента се чувствам изключително комфортно да съм това, което съм, и тангентно, и периодично да съм свързан с една или с друга култура. Никога не съм изпитвал някакви националистични чувства. Дори в българското кино виждам един национализъм, който ми е изключително чужд. Това не е олимпиада, на която да представяме България. Ние създаваме някакви културни обекти, които комуникират в някакъв културен диапазон – дали национален или международен. Все повече има гласове, които резонират. 

Между патриотизъм и национализъм разликата е доста тънка. Това обаче се вижда и в културните среди. Според мен идва от някакъв изграден национален комплекс, какъвто се наблюдава и при големите нации. Когато нации, които са исторически потискани, решат да се надигнат, става опасно. В САЩ нещата също могат много да загрубеят. Има някаква надежда с отстъпването на Джо Байдън, но аз лично не съм убеден, че Камала Харис е най-добрият вариант. 

Споменавали сте, че следващият проект, по който работите, е черна комедия. В последно време обаче сякаш липсва чистата комедия. Защо е толкова труден този жанр?

- Следващият ми проект, който носи заглавието Gambit, има елементи на черна комедия, които исках да правят далечни паралели с елементите на абсурда, които братята Коен вкарват в своите филми. 

Той е по-скоро нестандартен трилър, в който историята се развива около обира на един музей. Всъщност в него централно е не толкова как успяват да го оберат, а по-скоро историята на една млада жена, която се опитва да излезе от живота си на дребна престъпност и да спечели обратно попечителството над дъщеря си, което губи при предишен арест. Опитва се да реши този проблем, въвличайки се в обир на музей.

Съсценарист на филма е Петър Крумов. Макар да виждам Gambit като българска история, за мен, независимо къде се развива действието, е важно да има универсалност на чувствата и взаимоотношенията. Ако фокусът на една история е изцяло вкоренен в една култура, е проблем. Има тонове примери за български филми, при които причината тотално да не резонират извън България, е тясната ум обвързаност с някакъв битовизъм, който, естествено, е трудно да рефлектираш, ако не си част от тази култура.

Казвате, че във филмите Ви винаги има един „какво, ако“ елемент. Какъв е той в случая?

- „Какво, ако“ елементът тук е: Какво, ако срещнеш чрез онлайн обява артист, който работи като охрана в музей и той ти предложи да оберете музея.

А пробвали ли сте се да пишете чиста комедия?

- Не, но едно от нещата, които беше тъкмо обявено преди броени дни – участието на Петър Вълчанов и Кристина Грозева на фестивала в Торонто с най-новия им филм, ми напомня, че те изключително добре се справят с това жанрово преплитане на абсурд и черна комедия. Доколкото знам, този им проект също съдържа такива елементи. Аз съм фен на филмите на Петър Вълчанов и Кристина Грозева. 

Имам огромни очаквания и от новия филм на Ралица Петрова, която смятам за много близък приятел и сродна душа, макар рядко да се виждаме. Филмът е в постпродукция и би трябвало да е приключила монтаж в Дания.      

Какво Ви предстои след фестивала в Бургас?

- Извън Gambit не бих споменал нищо конкретно. По принцип получавам от агента ми сценарии, понякога по 2-3 на седмица, които чета и преценявам. Основно са американски. Това дали някой ще ми повери 15-20-милионе филм на този етап е много под въпрос, но чета през ден. Някои сценарии ми допадат, други – не. Очаквам потенциално адаптация по психотрилър роман, който да е мини сериал, но за момента нещата са още леко във въздуха. 

Минисериалите имат доста силно развитие през последните години.

- Има изключително интересни и добри неща в тази посока. Да не повтарям клишета, но, ако литературният аналог на един игрален филм би бил новела, то един мини сериал и възможността, която дава да се влиза в дълбочина и подсюжети, е по-скоро като роман. Би ми било безкрайно интересно да работя в такъв формат и бих бил много щастлив, ако този проект, за който споменах, се реализира. В момента той е в процес на преговори, които понякога могат да отнемат твърде много време, а понякога си остават само преговори. Мога само да кажа, че става въпрос за адаптация на една от любимите ми книги. 

Във времена, в които хората търсят кратки форми и искат бързо смилаема информация, как си обяснявате успеха на точно този формат на мини-сериалите, наричани още дълги филми?

- Нещо, върху което аз самия мисля от доста време, е, че като цяло способността ни да се фокусираме върху дадено нещо, и то основно заради телефоните си, е условен рефлекс и постоянно намалява. Парадоксът е, че в същото време и игралните филми стават по-дълги, но и форматът на дългите сериали едва ли не започва да става доминиращ. 

Нямам някакво ясно обяснение защо способността да се фокусираш съвсем е намаляла. Не съм проучвал специално, но е възможно от чисто неврологична гледна точка да се засягат различни точки в двата случая – единият, когато се фокусираме върху история, която се развива с времето и другият с неща, които искаме да смелим от едно изречение или изображение, на които не отделяме повече от секунди. 

Съмнявам се, че от милиардите хора в социалните медии, има и един процент, които отделят време да прочетат една статия или по-дълга публикация в цялост. Като хора обаче се нуждаем от наратив, за да осмислим по някакъв начин съществуването си. Като почнеш от религиозните истории, независимо дали епоси, Библия или друго, ние имаме жизнена необходимост от тях. Това задоволява способността ни да вярваме, че има някакъв смисъл в неща, които иначе изглеждат безсмислено. 

От разказването на истории в пещерата покрай огъня до един мини сериал – и двете задоволяват нуждата ни като хора да усещаме, че не сме сами, че можем да се асоциираме с историите на други хора и това да ни даде чувство за смисъл. Религиозните митологии са най-кристализиралата форма на това нещо. 

Това ли ще ни спаси от изкуствения интелект, който използва всички тези истории, но в същото време започва и да ги изкривява?

- Аз нямам никакъв проблем с изкуствения интелект. Ние самите като хора също пречупваме историята според това как е удобно да ни върши работа. Дали са политиците, или ние самите, като хора избираме какво да разказваме, за да проектираме визия за себе си, която искаме светът да види. 

Тази дихотомия между това, което си представяме, и онова, което е обективната реалност, всъщност изключително много ме вълнува. В момента, чакайки за следващ проект, се замислям за подобна история, която да скицирам с идеята евентуално да продам. Това е една от темите, които изключително много ме провокират: къде е границата между обективната и собствената реалност.