Джени Каливас започва своята творческа кариера в гимназията, където изгражда собствена тъмен стая за фотография. След обучението си в Института по документални изследвания и Международния център по фотография, тя влиза в магистърската програма на Йейл, но започва да се съмнява дали фотографията е най-подходящият за нея изразен инструмент. Интересът й към скулптурата и пърформанса я подтиква да експериментира с нови подходи в тъмната стая, като използва собственото си тяло в процеса на работа.

След получаването на магистърска степен през 2018 г., Каливас се завръща в родния си щат Мейн и създава серия черно-бели фотографии, озаглавена „Автопортрети, докато съм погребана“ (2019–2021). На всяка снимка тя е почти напълно потопена в пясъка и приливната кал на познатия бряг, който е изследвала като дете. Ръката й, държаща кабелния спусък на камерата, често е единствената част от тялото, която е над земята. Каливас изследва темите на екологичния феминизъм и се стреми да промени начина, по който жените тела са представяни в ландшафта през историята на фотографията.

1:18 мин.

Брус Спрингстийн съжалява за отказа да предостави песента си за благотворителна реклама Децата от „Малки откриватели“ научиха любопитни факти за крепостта „Баба Вида“ по време на посещението си Културните маршрути свързват хора и традиции, заяви д-р Ирена Тодорова на конференцията в Пловдив

В снимките й има лека нотка хумор, въпреки че те докосват тъпи спомени от инцидент на плажа в юношеството й. Процесът на създаване на „Автопортрети, докато съм погребана“ е уникален, тъй като Каливас не вижда какво създава. Тя разчита на усещанията си, като температурата на пясъка на кожата й помага да определи момента на експозиция. Тази нова перспектива променя начина, по който тя възприема фотографията.

В момента Каливас работи в гаражна студия в Лос Анджелис и продължава да търси нови начини да направи фотографията по-физическа и иновативна. Опитът й в различни перформативни жанрове, включително куклен театър и танци, я вдъхновява в творческия процес. Майчинството я подтиква да разгледа по-дълбоко границите на себе си и да засили връзката си с околния свят чрез допир. Нейният последен проект с пощенски картички, вдъхновен от начина, по който дъщеря й яде, приканва участниците да избират храна и да записват звуците, които тя издава, след което да размазват храната върху текста и да изпращат картичката по пощата.